за едно сърце и една поетеса:
през тръните славно вървели
и махали всяка завеса,
между хора и маски сновели,
събували всяка принцеса.
В театрите заживели,
истината, за да намерят
и да я питат
как лъжата долна да сритат.
Зад всяка дума чакали
да се покаже,
под някоя усмивка искали
съществуването си да докаже.
Но тя не идвала в тръните
и не влизала в театрите.
Поетесата пишела тъжни стихове охотно,
а сърцето стенело тъжно и самотно.
Било е мечтата на всеки поет
да плаче неразбиран и много зает,
сърцето му също доволно да скърби,
някак различно да е сред низките души.
Един ден двамата решили,
смелост отчаяна изведнъж придобили,
на път да тръгнат, за да видят
света какъв е и истината да издирят.
Около театъра тръни растели
и колкото по-дълго вървели,
краката им все повече в тях се заплели.
Не можели вече да помръднат
и накъдето и да се обърнат,
само хора с маски съзирали
да газят суха земя-
изобщо не разбирали:
това ли бил насвсякъде света?
От умора грохнали и заспали
(мислели си че умират),
но чуден свят насън видяли...
Маските били истинските лица
на щастливи големи деца,
тръните били просто цветя,
а лъжата мъртва била.
Светът-градина на различие божествено,
в който хората пеели истината тържествено.
Театрите превърнали се в бални зали,
по земята появили се танцови фестивали.
Засмяли се и се събудили
сърцето и поетесата.
Сънят бил истината,
паднала завесата.
Сърцето да е радостно обещало
и никога повече не се предало.
А поетесата ден и нощ възхвалявала
вечната истина и живота
и на щастието пълно се отдавала,
махнала на неверието хомота.
Защото навсякъде вижда лъжа,
този, който в истината се цели,
а който истината носи в своята душа,
него лъжата не може да намери.
Няма коментари:
Публикуване на коментар