Аз знаеш ли сънувам небеса,
в които гонят се дъгите
на сбъднати-несбъднати неща,
а бързеите бурни на реките
оголват камъни от тишина...
През тях минавам заснежена,
вледенено моето сърце,
ръката бяла, уморена,
не ще да трепне
и пред поглед на дете.
Някъде лъчи ухаят
на светли слънчеви липи,
деца безмилостно играят
с облаци и топки от сълзи.
Радост щурава и млада
от очите им струи
и душата моя, остаряла,
с мълчание
не ще да ги смути...
И в сънищата тичам след миражи,
но от тях отново лъха студ,
вяра празна не ще запали
в гърдите пламъка на изумруд.
Някога искри горяха
в поглед светещ от мечти,
чувствах силно всяка стряха,
всеки повей на ветрец сърдит.
В мен бушуваше морето,
удряше стени от брегове,
пясъци и раковинен звън
отразяваха небето
на живота слънчев,
като нереален сън.
Живост в мен и океан от чувства-
всичко някога умря
и наяве и на сън не искам
да се будя в тази сивота...
даже спомен шарен в нея
не събужда радостта...
Мъката е там заспала,
а страхът сковал е лудостта,
нищо в мен не пали огън -
жива съм, но в мене е смъртта...