...

Само да ти кажа че понякога,
изпитвам тази самота-
навярно хората на Запада
не споделят никога дъжда...,
и слънцето, и силата на лапада,
избуял насред ръжта ...

Забързани да не изпуснем залъка,
затворени във четири стени,
богатството не пазим толкова,
колкото на бедността си жалките трохи...

Къде изчезнаха онези мигове,
в които грабехме звезди,
изпразвахме гърлата с викове,
а общи бяха мрачни висини....?!

Нима е толкоз трудно вече
приятелството да се задържи?
Какви са тези тънки сметки,
интереси и делби,
всяка дума мерим в епруветки-
от реакция спонтанна ни боли!
Какво ли пазим във долапа
на нашите души,
нима, което не раздаваме,
накрая няма да се развали?
Животът тъй го проиграваме:
да пазим нищото, което нямаме
и все да сме сами...

...

....
Пясъкът дращи ми нозете,
солта попива в дробовете....

Някъде китара запява,
отвъд светлините,
нежен саксофон й отговаря...

Кожата ти е вълна,
думите ти
с на морето гласовете
сливат се в една душа,
като шумове в рапан,
бликнал  смях и барабан.
В този ритъм самозван,
без песен,
танц разказвам
с тялото си
и нагазвам
в твърдата вода.
Някъде луната
е запалила лула,
в синята й бляскава пола
ненадейно ражда се нощта...

Потънал е във сън блажен
целия незнаен град,
само погледът ти устремен
и звездите шепнат
в този малък свят-
леко, плавно се навеждат
да достигнат бряг...
Даже някога да свърши,
безразлично е нали,
щом били сме с тебе
песъчинки и лъчи.


Извън място, време и мисли,
ронят се емоции  -  мъниста-
от спонтанни пориви чисти
и свобода отривиста...

Наблюдение

До вчера оглушала
в забързаните дни,
в себе си се вслушвах
за всички истини,
а ето някой ми говори,
с думите на хората край мен,
ангел с мен ли спори,
или днес е славен ден?
Промяната я виждам
в тънката следа
на толкова пророци
в моята среда.
Сякаш питала съм
дни и часове,
а тишината глуха
отговаряше ми с редове.
Въздухът пулсира
в странни цветове
и мъглата се раздира,
за да се промъкнат светове.
Ядрена реакция,
или някаква верига:
в смутния спектакъл
завесата се вдига.
Нищо скрито не остава
под един прожектор-
с истина се осветява
на живота всеки сектор.
Маските ни падат,
търсим си лицата,
слепи ли остават
в театралната позлата?
(Още пазим си очите-
страх ни е от светлината....)
Там от тъмното
кой ни наблюдава?
От балкона и по стръмното
сянка се задава...

...

....
Вечер с вино в ръка
гледам:
мъжа ми спортува
и нежната му иначе ръка
въздуха със сила рисува.
После пак тези ръце
гирлянди и лампи закачат,
снежинки изрязват,
като сърце,
и торбите от супера влачат.
През деня на клавишите свирят-
аз заспивам и пак тях сънувам-
как компютъра става пиано,
а от песните му тайно се вълнувам.
За миг и обикновенната клавиатура
под тях е вълшебна абривиатура.
Събуждам се и вместо мелодия,
те са сътворили цяла рапсодия
от картини, бутони, възможности,
от прозорци, идеи и разни сложности...
Някой път соленки пекат,
палачинки,мъфени или тортия-
сякаш бяла магия
двете му ръце творят!
Дали редят, помагат, или окрасяват,
галят, топлят, или болка облекчават,
всяка вещ след тях е променена-
сякаш мъртва е била, а после съживена...