Загуба

Златото на пламналата ръж
из пръстите изтече,
сега във тях събирам само дъжд
на копнежи безутешни.

Изгубен ли е онзи рай,
или сън дълбоко нейде е заспал-
хармония във мен ехтеше
и палеше зари...

Изгубих себе си,
не зная даже как,
когато точно се намерих.
Нима не е такава любовта:
изпаднала жена и затова прекрасна,
непостоянна в свойта тишина
и вечна в бурите нетрайни,
единствената свобода,
която убиваме с тайни.

...................

Светът е капещи листа и злато,
а аз с чадър летя.
Случайността ме среща
и неволно
хващам я с ръка...
Небето сякаш е прозрачно-
в облаците вплитат се звезди.
Капки ли валят или опашки
от техните разголени глави?
Косите ми поемат въздух
и с него падащи мечти.
И дишам вопли разпиляна нежност,
която сякаш даже дланите гори-
не, не мога да поема всичко,
което любовта ми подари.
Ще го раздам и като гладен просяк
ще скитам сита из града
и колкото и да събирам и раздавам обич,
по-преяла ще съм, но пак ще споделя
всяко влажно късче
случайност, трепети и зов.
Защото най-прекрасните неща нетрайни са-
най-свободна само любовта...
Тези истини, в които се затварях,
и слагаха пред мен стени,
сега разтварям в красотата
на нетрайните зари.
И човешките им злобни правила
в локви смело давя
с танцуващи крака.
Не може никой да затвори
дъжд листа и красота...,
затова душата ми не спори,
а споделя всичко с есента.