петък, 12 август 2011 г.

Пейзаж

Твърде са частични,
откъснати и себични
днешните стихи,
а кой пише за цялото,
питам?
Живите стрихи
цвят по цвят
не правят платно:
постеля не е листото,
песъчинка не посреща вълни,
бедно и за мен е перото,
за да нарисувам цели гори.
Но и едно дърво ми стига-
през дивните му клони
лъч дружелюбно да ми смига,
в щедрите му корони
врабче доволно да чурулика.
Високо, високо, високо-
планини, мравки, хора-
изпълнен с живот е простора
и диша равномерно с жадни гърди,
а докъдето ми доплува взора,
очите ми се пълнят с... души.
Всяко част е от цяло,
всяко цяло без част е само,
пред мен тече одеяло,
с шарки от родопско влакно.

сряда, 10 август 2011 г.

Огнище

Вечер тиха, свещ горяща,
залез, за почивка поспрял-
деня не изпраща,
а посреща вечността.
Има ли други смисли,
или намерени мисли
значение по-важно да придадат,
от миг спрял като гара,
от радост изживяна докрай,
работния ден да задушат 
                                   в отмара,
тревогите във вериги да оковат?
Има ли друга такава утеха,
или пристан по-благ за човека?


Елексир на боговете
в чашите ли пуска искри,
или въздухът ни трепери,
вместо да ни дели?
Отварят се небесни двери
в момент незаличим,
няма блудкави химери-
в тази свещ и двамата горим!
Истината това е, смисълът-ЕДИН
на вселената, на битието, на живота:
общи стремления и обща голгота,
тази трапеза и хляба в чиниите.
Излишни са политиките,
далечни-стихиите.
Компютърът спрян е,
телевизорът ням е,
светът - филм черно-бял
минава покрай нас на лента,
а ние с тебе сме на друг канал:
на голям екран и с цветна бленда
участваме в приключенски сериал. 
Огнището семейно, игривия плам
на филма наш са основен параван.








понеделник, 8 август 2011 г.

Погребение

Изгубено във празни отчаяния,
едно дете копае гроб.
Нецелувано, потънало в ридания,
поставя цветен некролог.
Детството заравя шарено
и един буркан компот.
От хиляди вини надраскано,
лицето му гори,
стремежите си детски е надраснало,
душата волна му тежи.
Едно дете погребва себе си
и смелите мечти,
дързостта да следва пътя си,
да прави весело бели.
Колената обелени
скрива със лепенки,
стъпалата напукани
изтрива с пили.
Умира дивачката,
дето по дърветата се катери,
няма я вече хлапачката,
която пакостите си не мери.
Недоволни очаквания,
непостижими изисквания,
от чести оплаквания,
и разни подтискания,
сама си постави
и лудостта си красива
в зрялост скована удави.
Остър нож заби
в детското сърце,
алена буква залепи
дупката да събере.
За отговорности чужди
постоянно се гложди,
за нечии нужди
и притеснения тревожни:
кой ще се разсърди,
кой ще я отхвърли
и накрая, без да знае,
свободата си захвърли.
Погребва и рие с крак,
в гората тъмна,
в нощния сумрак,
лудетината с разпилените коси,
с погледа светещ с алчни искри,
онази, която, без да пита, ходи боса
и никога не се страхува, че е лоша.
Вълк в гората се прозява-
луната с прожектор го огрява.
Ето го, горд, виещ,
лош, сам и независим
но свързан, дирещ,
съвършен, магичен...
Изпита за първи път жал
детето към детето
изтри потната кал
от гроба в дерето.
Ръце протегна жадно към небето,
и после към...себе си!
Дъждът го сети за онези сълзи,
невинните, от страх,
душата му почна да се гневи...-
със счупени нокти гроба разкопах!