Изгубено във празни отчаяния,
едно дете копае гроб.
Нецелувано, потънало в ридания,
поставя цветен некролог.
Детството заравя шарено
и един буркан компот.
От хиляди вини надраскано,
лицето му гори,
стремежите си детски е надраснало,
душата волна му тежи.
Едно дете погребва себе си
и смелите мечти,
дързостта да следва пътя си,
да прави весело бели.
Колената обелени
скрива със лепенки,
стъпалата напукани
изтрива с пили.
Умира дивачката,
дето по дърветата се катери,
няма я вече хлапачката,
която пакостите си не мери.
Недоволни очаквания,
непостижими изисквания,
от чести оплаквания,
и разни подтискания,
сама си постави
и лудостта си красива
в зрялост скована удави.
Остър нож заби
в детското сърце,
алена буква залепи
дупката да събере.
За отговорности чужди
постоянно се гложди,
за нечии нужди
и притеснения тревожни:
кой ще се разсърди,
кой ще я отхвърли
и накрая, без да знае,
свободата си захвърли.
Погребва и рие с крак,
в гората тъмна,
в нощния сумрак,
лудетината с разпилените коси,
с погледа светещ с алчни искри,
онази, която, без да пита, ходи боса
и никога не се страхува, че е лоша.
Вълк в гората се прозява-
луната с прожектор го огрява.
Ето го, горд, виещ,
лош, сам и независим
но свързан, дирещ,
съвършен, магичен...
Изпита за първи път жал
детето към детето
изтри потната кал
от гроба в дерето.
Ръце протегна жадно към небето,
и после към...себе си!
Дъждът го сети за онези сълзи,
невинните, от страх,
душата му почна да се гневи...-
със счупени нокти гроба разкопах!
