Небе над нас се шири
от минали искри,
миналото в небосвода
прелестно блести!
Да копнеем зове ни,
но всъщност тежи,
че Смъртта от там ни гледа
през умрелите звезди...
Изчезва времето
пред тази едновременност...
В една вселена
от взаимносвързани,
обречени, блестящи небеса,
лъскави точици
във вълшебна нощна коса
обезмислят битието,
осмислят мига...
И ето влюбени лежат
и виждат падаща звезда-
умира нечия вселена,
а в тях се ражда мечта...
Светлини от друго време
изпращат ни сигнал
и питам се дали земята
осветява нечий сал
на друга планета?
Дали днес сме пътеводна светлина
в нечие бъдеще
след хиляди години,
или тънем в тъмнина
и само се мяркаме
в някакви сънища?
И мислите ни минали
така ни похлупват
и изпращат съобщения
в чужди далечни измерения...
А ние техните мисли ловим
и мислим, че са наши-
сами, независими, отделени,
че звездите са чаши,
които пълним с копнежи-
живи утре, мъртви днес,
като безумните ни
стремежи...
Пием ги до дъно,
пияни от измислената
си самота,
от самодоволната си увереност,
че знаем всичко за света...
