Душата си счупих на парчета
и на всеки раздадох,
щом се приближи,
щом в тях се огледа
и в очите му блеснат искри-
късчета приятелска утеха дадох
и спомен от щастливи дни.
И после си ги взеха,
никой не върна,
поемайки по новия път,
кой ли не се обърна
към душата ми с гръб...
Но любовта ми стои,
заключена в тях
и питам се как вместо да се намали,
по-голяма стана!?
(Някой ми прошепна, че е грях
да се влюбваш ежедневно без забрана
в мъж, в жена, във всяка песъчинка замечтана,
че затова горя сама във огън неразбрана,
защото граници не спира този порив
-не мога пътя му очертая с молив...)
Огледалото крехко пак отразява
свят от разпилени мечти-
как новото да посрещна
щом от старото още боли?
Но пак готово да раздава
свети разкривено,
с късчетата си от светлини:
в него се оглеждам подмладена-
по-разнежена и мека от преди!
Човек на любов мирише,
когато душата му се доближи
и същността ми влюбчива
не може никак да му устои!
Но не знаем ли,
че затова е всеки тук
и затова се ражда
с режещ пространството звук:
без да мери и без да загражда
късчета душа да раздава
докато стане накрая
мека, изгаряща лава...
която да се претопи в света
и да потъне в безкрая...
