Новият Хаос

Разпадам се на хиляди парчета-
Настоящето ми бяга,
Само минало, което се събира
в един единствен миг
с бъдеще, което вече чувствам
Очертават точка
и линия безкрай...
Нима възможно е да свършва
Всеки ад и всеки рай!?
Не, не мога да не чувствам,
че Материята няма край...
Въздух, който ме събира
с всяка мъничка частица.
Плътността вибрира-
Цялата и аз.
Ръцете и краката
не ми принадлежат,
Умът ми даже чужд е.
Спомените на какво лежат?!
Или случват се сега,
Или не съществуват-
Сякаш никога не съм била...
Мислите ми нищичко не струват.
Няма път напред,
който да не ме връща
Към същността, от която бягам.
Направо ми се повръща
и цялата се стягам,
когато я срещна отсреща-
Сякаш притисната съм към стена,
Вълни ме обливат и ставам гореща...
Как да приютя
Страст като пеща,
Свобода която не среща
граница или провал:
Там няма грешни желания
и в най - тъмните гори
Всички пререкания
се обличат в артистични лъчи...
И мога да съм всяко
извратено същество-
Хермафродит, лесбийка или гей,
С полигамно потекло...
И точно тази извратеност,
Скрита вътре в мен като раненост
е Която позволява безкрайна
Свобода на любовта
и Доближава ме нелепо
Най-близко до вечността...

Уроци по салса

Не, не мога и за миг да се спирам,

себе си някъде ако не намирам,

а щом във някой се загубя,

нова се откривам...

Изтървана обеца

в тоалетна чиния,

тераси от сърца

и коридор – олелия-

в тази суетня

е пълно с магия...

И покрай  дим и усмивки,

потрепват във такт,

големи – малки ученички

и батковци с пълни гърди.

Загрявка-антракт

и после се започва:

театър – игра, фигури, вълни,

инструктор - цяло слънце

с лице от лъчи,

а ние - планети

улавяме жадно всяко зрънце

закъсняла светлина...

И животът сякаш спира,

прекроява се всяка мечта-

изглежда някак вяла

пред следващата щура шега...

Рисуват се цели други измерения

в творчески безумни отклонения...

А танцът страстно те увлича,
задръжките ти съблича,

става твоя съдба!
Извън цветната ни зала за игра,

напълно  избледнява света...

Полет

Душата ми блести от свобода,
загубила онази струна,
която палеше ръжта
и като лятото изгаряше безумно
от желания горещи,
или страхове...

Не пали вече свещи
и молитви не мълви
в тишината песен срещна
и полета й улови...

Едно щурче й прошепна
с цветовете
на уморени залези
и бавни звезди,

че няма рани и любов,
а само измамни игри
на ум измъчен и жалък,
потънал в стонове
от предишни болки и лъжи.

Детето огорчено стана,
изтупа се от спомени,
привърза смешните си рани
и спря изведнъж да пълзи,
пред себе си решено,
прие си всичките вини

и от вина се отказа,
да бяга от мрака си се умори,
разбра, че няма хорска зараза
и лоши черти,
че е върла омраза
само да отричаш
тъмните си страни...

и че болести няма,
и старост,
и лоши хора дори,
че нищо не ще го засегне,
ако не му дава от своите сълзи.

Умря изцяло и наново се роди
и с поглед чист прогледна:
в илюзията срещна красота,
в противоречията,
в падението и в калта-
бисери, където всеки
би намерил от ужас смъртта...

Свободата равна е на смелост
на истина пред себе си и своята душа,
да знаеш, че дори лъжата външна
може да лети със прелестни крила.

Щом спреш да съдиш и делиш,
да се вкопчваш и "грешиш",
прегради всички разрушаваш
и смело можеш да летиш

отвъд хоризонти и страсти,
отвъд надежди и мечти,
потъвайки в нежните ласки
на вечни мигове от светлини.

Посветено на всички

Твоята любов е също моя,
твоята болка - и моя съдба,
твоят смях се отразява в мен,
а ръката ти докосва
струна огън разнежен.

Думите една след друга,
връзки пак градят-
няма никакви представи
светът ни да разделят,
нито време, нито разстояния
-небесата общи щом трептят!

Виждам хора-отражения,
облечени в безумни цветове,
себе си ли да не обичам,
щом живота в тях и в мен
еднакво винаги тече...

Днес на себе си говоря-
утре чувам моя глас във теб,
а щом сърцето си разтворя
от щастие ми се реве...

С тез сълзи ще стопля
всяка неразбраност или самота,
болката ни ще прегърна нежно,
сянката ни ще превърна в свобода...

Искам да танцувам

Искам да танцувам!

Искам да танцувам!
Сега и завинаги!

Да изтанцувам всичко:
зова неделен на птиците,
полета на дъждовните капки,
аромата на окосена трева,
преливката на облаци
над легнало небе,
люляк, подарен и приласкан до гръдта,
бебешки плач и утринна мъгла,
влакът, който закъснява,
чакаща жена,
линиите, които се пресичат,
свирката на локомотив,
залез, който вдъхновява,
спомен от парфюм,
Пловдив зареден със страсти
и прежален маникюр,
дете, което гони гълъби,
стареца, който ги храни с трохи,
фонтани с капки замечтани,
дъги родени от пръски,
тополи гонещи желания,
бягащо глухарче,
откъснати листенца акация,
с нежни нарицания:
щастие, нещастие, път, писмо,
любов, целувка,
маргаритки и венци домашни;
детелини, носещи късмет
под одеяло от въздишки,
кола, паркирана до язовир,
и въдици, захванати с каишки,
изпечени козунаци,
хляб, създаден от ръце,
домашни, битови неволи,
изгорено от лакомост небце,
детско счупено колелце,
което да се поправи,
чук и звук от метал,
наковалня и огън от скара,
пръскащ маркуч и мокър асфалт,
слънце, което кожата изгаря,
въглища и коледни лампички,
въздух зареден със зимна слана,
автобус и сутришно закъснение,
умората от натоварен ден,
масаж на краката,
домашния огън и терлици,
елха и стари вицове,
молитва, от която ми се плаче,
тамян и зелеви сърми,
пoдаръците, скрити под елхата,
фойерверки, писъци и суета,
февруари пълен с изненади,
възрожденски празник, химн на гордостта...

Как сърцето ми се пали
и боли от красота,
а нозете боси,
без сандали,
пуснати коне на свобода
жадуват, сънуват,
мъдруват
как да изтанцуват.....
света!

Откровение - фрагменти

Животът носи самота
и нищо в него вече не е истина,
обичам цялата земя,
със сърце от глина неразчистена.

Не мога дъжд да променя,
на птичето да кажа "не лети",
на мравките да сторя път
не ще да бъде честно,
защото дом изграждат те,
на място, на което не е лесно...

.........................................

Всеки план за бъдеще
е тъй нелеп,
сякаш към нищото изпращам колет-
същата съм само днес
(и даже в деня се меня),
а после друга някакъв копнеж
с марки заръчва към Съня.

В свят на илюзии
да трупаш провизии,
да преследваш
стремежи, мечти и гонитби
е сякаш някакво колибри
да мери времето с криле...

...............................................

Любовта е непреходно истинска,
когато е богата
и най-фалшива за един
(макар и с прелестна позлата),
като просяк да запълваш с левче
джоб безкраен и не-обходим.

.................................................

Аз съм мъничка Алиса
в свят на огледала-
всяко в друго се оглежда
и сред красавици и плашила
търся някаква опора,
във която да внедря
миналото вярване,
че нещо материално
в ръцете си ще задържа,
или пък, че чувство ще запазя,
докато се лутам
толкова сама.

За миг безкраен усещам
как земята се поклаща,
вътър образите хваща
и всичко потъва в мъгла.
Открива ми се черна бездна,
към нея смело посягам с ръка-
сякаш само ако вътре влезна
ще намеря пълнота.

Душа - огледало

Душата си счупих на парчета
и на всеки раздадох,
щом се приближи,
щом в тях се огледа
и в очите му блеснат искри-
късчета приятелска утеха дадох
и спомен от щастливи дни.

И после си ги взеха,
никой не върна,
поемайки по новия път,
кой ли не се обърна
към душата ми с гръб...

Но любовта ми стои,
заключена в тях
и питам се как вместо да се намали,
по-голяма стана!?

(Някой ми прошепна, че е грях
да се влюбваш ежедневно без забрана
в мъж, в жена, във всяка песъчинка замечтана,
че затова горя сама във огън неразбрана,
защото граници не спира този порив
-не мога пътя му очертая с молив...)

Огледалото крехко пак отразява
свят от разпилени мечти-
как новото да посрещна
щом от старото още боли?

Но пак готово да раздава
свети разкривено,
с късчетата си от светлини:
в него се оглеждам подмладена-
по-разнежена и мека от преди!

Човек на любов мирише,
когато душата му се доближи
и същността ми влюбчива
не може никак да му устои!

Но не знаем ли,
че затова е всеки тук
и затова се ражда
с режещ пространството звук:
без да мери и без да загражда
късчета душа да раздава
докато стане накрая
мека, изгаряща лава...
която да се претопи в света
и да потъне в безкрая...

Звезди

Небе над нас се шири
от минали искри,
миналото в небосвода
прелестно блести!

Да копнеем зове ни,
но всъщност тежи,
че Смъртта от там ни гледа
през умрелите звезди...


Изчезва времето
пред тази едновременност...

В една вселена
от взаимносвързани,
обречени, блестящи небеса,
лъскави точици
във вълшебна нощна коса
обезмислят битието,
осмислят мига...

И ето влюбени лежат
и виждат падаща звезда-
умира нечия вселена,
а в тях се ражда мечта...

Светлини от друго време
изпращат ни сигнал
и питам се дали земята
осветява нечий сал
на друга планета?
Дали днес сме пътеводна светлина
в нечие бъдеще
след хиляди години,
или тънем в тъмнина
и само се мяркаме
в някакви сънища?

И мислите ни минали
така ни похлупват
и изпращат съобщения
в чужди далечни измерения...

А ние техните мисли ловим
и мислим, че са наши-
сами, независими, отделени,
че звездите  са чаши,
които пълним с копнежи-
живи утре, мъртви днес,
като безумните ни
стремежи...
Пием ги до дъно,
пияни от измислената
си самота,
от самодоволната си увереност,
че знаем всичко за света...

Душа

Душата ми е стара,
крилете ме болят-
няма единствена вяра,
за която да се закачат.

И дом не ги събира,
нито пък сълза,
през болката прозира
стремеж към свобода.

И любовта не стига,
ако слага правила,
слънцето през ден намига
и зове "Към огъня ела!"

Душата ми е стара,
крилете ме болят,
не съществува гара,
на която да се спрат.

Животът ми пореден
е последен
на тази красива Земя,
как да бъде потребен,
ако не летя?

..........................

Денят минава като сън
-между мисли, действия, мечти,

и сякаш не ти, а някой друг,
съня ти в ръцете си държи,

една стена невидима дели
реалността от твоите очи

-дори да спреш,
мигът не ще се задържи,

и без да разбереш,
той пак ще отлети...

Ноктюрно

Аз знаеш ли сънувам небеса,
в които гонят се дъгите
на сбъднати-несбъднати неща,
а бързеите бурни на реките
оголват камъни от тишина...

През тях минавам заснежена,
вледенено моето сърце,
ръката бяла, уморена,
не ще да трепне
и пред поглед на дете.

Някъде лъчи ухаят
на светли слънчеви липи,
деца безмилостно играят
с облаци и топки от сълзи.

Радост щурава и млада
от очите им струи
и душата моя, остаряла,
с мълчание
не ще да ги смути...

И в сънищата тичам след миражи,
но от тях отново лъха студ,
вяра празна не ще запали
в гърдите пламъка на изумруд.

Някога искри горяха
в поглед светещ от мечти,
чувствах силно всяка стряха,
всеки повей на ветрец сърдит.

В мен бушуваше морето,
удряше стени от брегове,
пясъци и раковинен звън
отразяваха небето
на живота слънчев,
като нереален сън.

Живост в мен и океан от чувства-
всичко някога умря
и наяве и на сън не искам
да се будя в тази сивота...
даже спомен шарен в нея
не събужда радостта...

Мъката е там заспала,
а страхът сковал е лудостта,
нищо в мен не пали огън -
жива съм, но в мене е смъртта...