Нощта на Музеите (в Пловдив)

Днес празнува
града,
построен от
емоции,
култури,
изкуство.
По тепетата му те се
разливат
като нереално,
неповторимо
чувство.
Вятърът музика носи,
гали стълби, павета, прозорци.
По тях и по старите къщи
рисуват поети-животворци.
Панаир от цветове
и панаирни щрихи,
многоезичие на гласове
по улиците никога тихи.
Младоста шумно грее
а историята до нея
приказки живи ми пее:
утре и вчера в една епопея!



Отново те виждам,
пак си оживял...
в теб, Пловдив,
никой миг не е отживял!
В теб времето диша
като в топка кристал,
за безвремие, Пловдив,
ще ти връча медал!

Да(п)оема

Да се разтопя,
да се разлея
в земята, въздуха, небето,
в съвършенна несъвършенност,
в мисъл, част от битието,
в пръст и слънце,
в нетленна тленност...
Обич да поема
и яснота отвъд мъглите,
с въздуха в гърдите,
с песен, или с къс поема
към хората объркани
с права потъпкани...
Път да поема към мечтите,
родени неземни,
извън плачът на дните
и проблемите дребни.
Възможност безгранична
да изгони всички кошмари,
доверие до вчера безумно,
да вдъхне към Духа и да стовари
силата на провидение,
на чисто проявление
и стихия на природно явление
в ръцете, в ума ми,
така че страха ми
след мене си
да оставям,
безмерна любов
с нетялото си
да улавям.

Истината е във
вселенската безкрайност,
в нейната подреденост,
завършеност и трайност;
в нищожността ни,
в безсмислието
и в неслучайната случайност.



И смисъл да изгубя,
по-голям ще изнамеря-
само от това треперя,
че ме има, че съществувам,
че мисля, чувствам и умея
света да преобразувам,
да разчупя, да овладея!

Спира

...
Обичам да снимам спрели часовници-
стрелките са каторжници
на времеви затвор.
И ние между тях се промъкваме,
носим без спор,
вечен живот и вечни проблеми,
напред в мнимата смърт.
А сме временно тук
и няма дилеми,
и думи няма, само звук...,
а вечността е умряла.
Но главата ни чудно заспала
не разбира,
че часовникът не напредва,
а само постоянно спира...
                   

Кашонът

Преглеждахме
угаснали мечти,
светлината им умряла,
прахта от бъднини,
в стаята онемяла,
с белите стени.
Със смях и без сълзи,
изхвърлихме ги,
макар и мъничко,
боли!

Кашонът-семейния ковчег-
на вехти писма
и учебни листа,
един разхвърлян портрет
на старите ни лица.
Късчета захвърлени желания,
отваряме едно след друго
и четем онези колебания,
на сърцето, наивно и лудо.

Недиректни
врати и прозорци
между редовете
се отварят.
Неконкретни
проблясъци
оттам проговарят.

Събрани четиримата
ровим в енигмата
на отминалия ни живот,
разгадаваме парадигмата
на времевия кивот.
И всеки дълбоко в душата,
излязла за малко, извън рутината,
достига до едно заключение,
че извън всяко съмнение,
много мечти са се сбъднали,
от както от дома сме си тръгнали,
но странно как нито една
не  се е изпълнила,
като точната ни представа в ума,
каквато някога преди е била.