Tази коледа времето
тръгнало е назад,
бърка сякаш посоката
вътрешният ни компас.
Старостта се оглежда в младост,
младостта се страхува от смъртта-
на финалната права на ерата
ценностите се обръщат
и е зловещо
как всяко малко нещо
по-силно блести,
как дори вяло чувство
разтапя скали-
усмивка и нежност
разбиват стени,
а сърцето ми от страх и ужас
по-силно тупти,
че не мога да хвана мига,
че докато притворя очи
и ще отлети...
Радостта ми е двойна-
има някаква пробойна
във времето-пространство:
по-бързо от всякога
губи или получава стойност
всяко познанство,
трайните неща стават нетрайни,
случайността - съдба,
прозират всички тайни,
изтънява повърхността.
Сякаш бързаме за някъде,
но не знаем за къде,
сърцата ни разкапани
за последно сбират светове...
Ръката изтръпва-
както снегът се топи,
изплъзват се неусетно,
недоловимо
тези коледни дни...,
като снежиника
прокапа
и в мокрия паваж се стопи
топлината и мрака
на огнище от свидни сълзи...
