понеделник, 30 май 2011 г.

Вселена

В блажена магия
изчезват  хора и неща-
една орисия 
винаги дели обичта...
Нощни птици, част от града,
мънички светлици
на розовия булевард-
съединени единици 
върху шарен тротоар.
Сами и толкова значими, 
допълващи, достатъчни,
незаменими.
Две души,
вярващи, знаещи,
че нищо не може да разруши
един поглед-картина,
два гласа-оркестър,
едно докосване-камина,
две тела с един център,
едно чувство-цяла вселена-
в сетивата им,
в сърцата им въплътена!  
 
И докато свири, и докато свети
любов младолика над стара земя,
светът ще танцува и ще се върти,
за да можем по улици вълшебни,
да ловим ненаситно смели мечти,
да кацаме по бели простори 
и да сваляме узрели звезди.
  

  

събота, 28 май 2011 г.

Една история

Една история ще ти разкажа
за едно сърце и една поетеса:

през тръните славно вървели
и махали всяка завеса,

между хора и маски сновели,
събували всяка принцеса.

В театрите заживели,
истината, за да намерят

и да я питат
как лъжата долна да сритат.

Зад всяка дума чакали
да се покаже,

под някоя усмивка искали
съществуването си да докаже.

Но тя не идвала в тръните
и не влизала в театрите.

Поетесата пишела тъжни стихове охотно,
а сърцето стенело тъжно и самотно.

Било е мечтата на всеки поет
да плаче неразбиран и много зает,

сърцето му също доволно да скърби,
някак различно да е сред низките души.

Един ден двамата решили,
смелост отчаяна изведнъж придобили,

на път да тръгнат, за да видят
света какъв е и истината да издирят.

Около театъра тръни растели
и колкото по-дълго вървели,

краката им все повече в тях се заплели.
Не можели вече да помръднат

и накъдето и да се обърнат,
само хора с маски съзирали

да газят суха земя-
изобщо не разбирали:

това ли бил насвсякъде света?
От умора грохнали и заспали

(мислели си че умират),
но чуден свят насън видяли...

Маските били истинските лица
на щастливи големи деца,

тръните били просто цветя,
а лъжата мъртва била.

Светът-градина на различие божествено,
в който хората пеели истината тържествено.

Театрите превърнали се в бални зали,
по земята появили се танцови фестивали.

Засмяли се и се събудили
сърцето и поетесата.

Сънят бил истината,
паднала завесата.

Сърцето да е радостно обещало
и никога повече не се предало.

А поетесата ден и нощ възхвалявала
вечната истина и живота

и на щастието пълно се отдавала,
махнала на неверието хомота.

Защото навсякъде вижда лъжа,
този, който в истината се цели,
а който истината носи в своята душа,
него лъжата не може да намери.

петък, 20 май 2011 г.

Зари

Как да изразя чувство незнайно
от живот бликащ в тайнство безкрайно,
от всеки миг, който ме владее,
от всеки цвят, който ме поглъща.
Думи няма, с които да се копнее
и с които душата ми да отвръща
на свят вълшебен и магичен
на вкус ненасищащ, винаги различен.
Както вятърът цвета си мени,
така се сменят моите мечти:
днес са пурпурни, лилави,
утре-златни и зелени.
Ту в отблясъци се дави,
ту в плаващи рефрени
едно усещане неизразимо
от виждане вглъбено, незримо...
Град нарисуван от сенки
и снопи дъжд от дъга,
играе с палави отсенки
художник с озонова снага.
Небето музика ми свири-
всяка частица цялото си дири.
Характер има като на светица
веселото цвете, пухче, мушица,
а слънцето дарява като жрица
с древен живот и камък и птица.
Всичко своя език говори,
без да се дели и без да спори.
 
Само човекът в своя ден изморен
минава безразличен към красотата-
сякаш доброволно отделен
не го впечатлява самотата,
на която сам се обрича, заслепен
от поривите мрачни на тъгата.
 
А лъч след лъч е по-сияен,
цвят след цвят е по-обаен-
няма нищо, което да се сравни
с тези живи, всекидневни зари!

понеделник, 16 май 2011 г.

На Пловдив

На всяка твоя плочка моят крак е стъпвал
и на хилядите преди мен живот кипящ си вдъхвал.
Раждал си се много пъти,
но никога не си умирал-
сред стръмните ти калдъръми все нов и различен свят е извирал.
Светлините ти огряваха всеки мой ден, час, минута,
а душата ми още е там...и сред пъстрите ти тепета се лута.
Приятелства безброй, любов ли не ми даде,
цветни мигове щастие, болка и кратки наслади?!
В теб младите си години бурно изживях:
сладко ми беше детството, горчива младостта.
В теб пораснах и съзрях:
в зелените ти градини и коледните ти площади,
сред старите къщи и кафенетата млади,
сред приказните ти фонтани
и есенните ти ливади с шума заслани,
в сивите ти шумни квартали,
осеяни с пролетни липи заспали.
Училищни срокове и студентски семестри,
цял един живот от животи в сърцето си смести,
Пловдив,
град на любов и суета,
мой вечен спомен и мечта!!!

четвъртък, 12 май 2011 г.

Светове

Стихът ми е прост,
като камък-
неподвижен и сив, 
но остава.
Стихът ми е прост,
като пламък-
монотонен, еднакъв,
но сгрява.
Стихът ми описва пътеки
и стълби катери безпирно,
към стари и нови утехи
стреми се наивно, немирно.
Не отсява злато от плява,
не търси покой, нито слава.
Не вдига стени
и не събаря,
а дупки мънички
отваря-
процепи ярки на вяра,
дръзка, нахална, но стара.
Стихът ми е прост,
като пчела,
кошер прави 
от мед и светлина,
лети и сладост носи,
с крачетата си боси.
Стихът ми е прост,
като мъничка река,
отмива пясък и въпроси,
оставя издълбана следа.
Той не търси брегове,
само отразява светове.

понеделник, 9 май 2011 г.

Вдъхновено

Трептя със радост неразбрана
от грижите превземащи деня.
Щастие чрез тялото ми диша
в живот отнесен на ръба.
Тичам, радвам се, копнея
в дивен танц на младостта,
от смях напивам се и пак жаднея
да изпитам лудостта:
да бъда себе си и неизменно
свързана да съм със таз земя
и далеч от хора, откровено,
живот като животно да живя.
И макар панел да скрива 
моя взор,
човешката природа ми открива 
друг простор:
сила в любовта си да изпитам-
да давам и да взимам без да питам;
всяко нещо обич е нали, 
щом от обич е родено-
даже ако ме заболи,
пак ридая вдъхновено!

сряда, 4 май 2011 г.

Стъпка

Плахо стъпва лятото
с дъх на мокра планина, 
с тих аромат на липа,
неусетен почти,
сред шума на коли.
С влажни поли
от мокра трева,
с глас на песен за море
и с една тайна носталгия
в топлия въздух, който навън те зове,
в мека уханна летаргия 
времето ти да отнесе...
Плахо стъпва лятото
като морска утайка
в пясъчна следа,
с плясък на чайка, 
с писък на река
и с една блаженна умора
от тръпнеща горещина...

вторник, 3 май 2011 г.

Птиците не умират

Птиците не умират,
не чувстват самота-
тяхна е безкрайната синева...
Хоризонта следват без съмнение и вяра,
без умора, без отказ, без борба,
нямат ни почивка ни гара,
следват своя път
като традиция стара.
Те нямат вина, нито съд.
Птиците не умират,
не съзират
отчаянието на света.
Птиците не умират
и не намират
трохи, за да задоволят глада-
те нямат жажда, нямат глад, 
имат само възход и не знаят що е спад-
не падат, не стават, не плачат, не страдат,
не гонят, не бягат ни щастие ни страх-
те са прави, съвършени, родени без грях,
красиви, устремени, завършени-
ангели без тяло, без душа.
Те са клони откършени, 
бели петна недовършени,
несъздадени, неродени
творения-
те са черните съмнения 
в правотата,в красотата на живота,
странни уравнения
в твоя искащ ум;
вик и порив безсмислен,
желания нереални,стряскащ шум.
Птиците не умират,
покой не намират,
изстискват, убиват,
травмират.
Птиците не умират,
но и не летят, не живеят,
не гнездят-
те умеят само да гнетят.

...

Рисувам по облаците мечти,
а птичките кацат по тях,
земята целувам с топли гърди
и поглъщам живота със смях.
Пия от росата и виждам лъчи-
отразяват се палаво в две сини очи
и търся, намирам с буен замах
детския плам от безгрижния бяг.
Пясък, пързалки, нощ от чудеса-
с тебе двамата пак сме деца!

Критиката

Критиката ме спасява,
критиката ме излага,
критиката ражда вина,
критиката ме въздига над света,
провокира омраза и носи вражда;
eгото нежно гали
- радост и гняв в душата пали,
критиката дава крила,
но грозен прави да изглежда света!
Дете на егото и на гнева
Критиката е двулика, лицемерна жена-
изкушава ласкаво и постепенно убива врага.

понеделник, 2 май 2011 г.

Безсилие

Безсилие дълбоко, непреклонно, погребано в сърцето ми не спи
и търси да отвори заключени врати,
пулсира непрестанно във вените ми от сълзи.
Таи се като бунт отречен,
вечен, подтиснат, но обречен!
Тъгата там живее, затворена, съсирена и плаха,
бавно гори, изгарящо тлее-
огън в жилите ми, плач в сърцето, тъмнина във мрака!
Безсилие към свят на егоизъм грешно разбран,
към свят от безразличие страшно скован;
към слаба държава и беден народ,
към деца изгубени без път,
богато съблечени или бедно облечени,
не търсещи път, защото го НЯМА!
И тази ИЗМЯНА не ще да простя
на всеки, който не страда от излишно(?!) безсилие в своята кръв!