Цинично

Аз знам, „че всичко е наред“,
но и знам, че нищо не си тръгва
и че всеки път поет
предишния не загърбва...

Носим в душите си отломки,
на несигурност за заплата,
на чуждите емоции и разгонки,
нервите ни съсипани са в отплата.

„Да работи под напрежение“
пише във всяка обява,
а да живее в диво настървение,
всеки ден, за парите си и за хляба
и никога да няма мнение,
докато не стане пенсионирана баба,
да трепери смачкан, с костюм изгладен,
да лиже шефски гъз, защото не е гладен.
В парник лятото, зимата-в камера-
избираш в на фашисти лагера-
сит или здрав,
но в живота, казват, трябва да си корав!

''Мисли положително!“-
съветват те пожелателно
и те гледат мнително,
ако си малко недоволен:
''Този пък, кой му е виновен?!“
Ако пък гласуваш за Волен,
мислят си, че си нещо болен... 

Сваляйте ниско главите си, 
свивайте тихо сърмите си!...

Доброволни роби
в общество от сноби!

„Който учи, ще сполучи!“,
мили другари!
Учи, за да не спиш на самотните гари!
На своите родители парите хабете,
студентския живот, разюздан, да не изтървете!
Завърши, с този грешен правопис
и с английския си- ''идеален и чис''!
Учи, за да не станеш чистачка,
а като завършиш- 

най-много бавачка!


„Раждайте деца!“,мили другари!
А после животът ще ви стовари
неподдържана съпруга, с измъчено лице,
битови скандали, съпруг-пиянде!

Удря ни с тежкия си цинизъм,
този остарял комунизъм!
Ще ви е.а майката на тъпите правила
в чалга държавата на кучешки... гърла!

Пеперуди

 
Парчета пеперуда,
с наръфани крила-
сякаш някаква прокуда
смачква смелите и багрила.
Всеки порив
плаща с висока цена,
всеки покрив-
капак е на света.
Доволството, казват, нищо не струва,
но ако си пеперуда, която иска да плува?
Ако тръгнеш от различен бряг,
ще стигнеш ли до нова земя?
Ако полетът ти е бяг,
ще достигнеш ли висота?
Често копнее
за облаци недостижими,
в простора радостно се рее
и сънува бели пустини.
Как пеперудено сърце
носи обич кротка и диви нозе?
Как животинчето малко,
с такова старание
и без да е жалко,
дири вечното познание?
Една птичка осъзната
търси своята задача-
усеща, някак, че е важна
с белотата си снажна.

Парчета пеперуда-
извикват стряскаща
възбуда!
Части от вселенската мозайка,
от най-чистите надежди утайка.
Парчета пеперуда-
на черен пясък-
блестящата слюда,
на бунтовен крясък-
трептящата струна.
Парчетата събрани
до слънцето издигат дюна!

Спомен

 

 Сядам с неприсъщо настървение
пак ме завладява това настроение...

Пътувам с влак

и всяка картина

е много позната.

Потропвам с крак

в нечуван близък такт.

Думите на певеца зная,

а са на език неговорен,

стигам с него до края-

смисълът за мен е отворен.

Цветовете се сменят с картините

-идва моя,

пръскат се в бодили къпините

от движението към завоя.

Показва се алено петно:

слънцето- вълшебно колело,

небето-обелен плод,

в потъващо потръпващо синьо,

готви се да ме направи роб

на земя от червено мастило.

Някога нацепените ми пети

скитали са по сухите тръни,

днес това „някога“ идва в мечти,

а предчувствието ми го разсъни.

Спира влакът на прашната гара,

в на зноя премрежен, в разгара.

Град обрисуван от фрезки:

сякаш средновековни изрезки

се пекат внушително,

а дяволи на кули

ги наблюдават мнително.

Пламък отвътре играе,

всичко е срещано, всичко се знае:

ето я кофата и онази сергия...

-бавна е строфата за тази магия!

Плодовете в устата сладко горчат,

ветровете в косата чертаят ми път...

Ето я къщата остаряла,

виждам я, останала същата,

в миналото вечно заспала...

Най-силно и мен ме влече

мястото обичала преди векове.

Като тази къща,

времето ме обгръща

и без да ме пита,

назад към корените ме връща.

Споменът, много силен,

ме връхлита, като дъжд обилен,

на топли и студени вълни,

нещо неразбрано ме мъчи и гори!

Улицата встрани с червения пясък,

играта на топка, детския крясък...

А пред мен врата между дувари,

ръката на дръжката трепери и пари:

какво ли се крие

зад прогнилата порта,

дали то ще изтрие

любопитството ми

и дискомфорта

необясним,

дали миналото и аз

ще се изясним?

Но ме свива страх

и отстъпвам

от скърцащия праг,

пристъпвам

и се обръщам назад.

Нямам сили

за спомените изгнили!

Но привързаност и обич несравнима

свързва ме със тази страна

във връзка неизбежна и ненакърнима.

Като птица ранима,

като странстваща жена,

намирам точно тук моя бряг

във този град, на този праг.

Единственото

Възражда се
онзи нисък прозорец,
свирнята на изгубен щурец,
скърцащата пружина
и бляновете
в късче небе от коприна.
Възражда се
това, което не умира.
Пак сме тук,
времето не ни спира,
пак копнеем за чужди светове,
но протрити са вече
влажните ни колене...
Това е, което желаем!
Щастливи знаем,
че настъпва края
и същото начало,
че мигът сега е Рая
и последното стъпало...
(единственото).



Единственото:
-Да потънем в първия ден от нашата среща...
                     и да останем на дъното.
-Да ослепеем, с най-виждащите реалността очи,
                            за да прогледнем.
-Да оглушеем, с уши родени за музика,
         за да чуваме единствено нея.
-Да съществуват ръцете ни, само, за да се докосват,
                  и да ги боли, когато са далечни.
-Да осакатеем за стъпки, които не водят един към друг,
                              за да се стигаме винаги.
-Да се изгубим безкрайно в телата си, в душите си
                              и там да се намерим...

Там

Знаеш ли, че ти
обръщаш всяка болка 
в сънища добри
и давиш мокри длани
в смеещи се сълзи.
Очите ми прегръщаш
с парещи криле 
от нежни пръсти,
като топли брегове.
Когато моите нозе
треперят 
в нощни страхове,
твоите ръце
ме будят и отнасят
на бели бродещи коне
в замъци, градини,
на южни пейки, 
под зреещи смокини...

Там,
танцуваме на мелодия
от ромоликащ фонтан,
сърцата ни бият в ритъм,
като барабан.
Розите ухаят с люляка в едно,
славеите с щъркелите 
правят си гнездо.
На небето си говорят
слънцето с луната,
залеза с изгрева 
очертават цели небесата.
Возим се в каляска от 
пъпеш узрял,
косата ми златиста 
пада, вместо воал.
Кожата ти сластна,
е с вкус на ананас,    
опитваме ненаситно,
един от друг в захлас...
Диаманти падат, 
вместо звезди,
изумруди зеленеят,
вместо треви.
Замъци висят 
на клони от реки,
всичко е обърнато
и нищо не тежи.
Дърветата в ствола си
раждат плодове,
годините изглеждат
като векове.
На мястото на пръст, 
рони се памук, 
сладък сок изцеждаме 
от зимния капчук.                 
Морето като огън е,
небето като море,
замята се стича,
светът се слива,
като в картина на Моне.

Там избягваме 
от мириса на прашен ден,
там се надяваме
да ни отнесе
животът ни благословен.
Там сме били
с теб, преди да се родим,
там ни водят мечти,
в любов, когато горим...

На Вики

Падаш, ставаш, плачеш, научаваш
как упорито да продължаваш
да ходиш, да говориш, да опознаваш,
да се радваш и обич да даваш.
Всяко малко нещо изучаваш 
с удивление нескрито,
диво, възторжено, открито,
търсиш, докосваш, приемаш
света уникален 
(за нас отдавна станал банален).
Всяка песен винаги е нова,
за забавление си все готова,
тон след тон от ярък по-ярък,
всеки залък от предишния ти, по е сладък!
И този пламък в твоите очи 
тъга не може да затъмни, 
вятър не може да загаси!
За тебе, палаво дете,
грее слънце в мрачното небе
и в двете ти ръце се отразява
лъч на невинност оредяла
в тъмния човешки прагматизъм,
и на живота щастието си доверява,
с несъзнаван стоицизъм.
За тебе, мъничко човече,
земята в трева мека се облече,
да не те боли когато стъпваш,
с малки копринени крачета,
а когато я  късаш и дърпаш,
след пръстчетата ти раснат лалета...
Смеха ти също с цвят рисува
във сърцата ни усмивки,
погледа ти никога не се страхува
от чуждите преструвки.
Твоята дръзка прямост и честност
постоянно ни напомня
за нашата забравена човечност,
горчиво ни припомня
за малкото Дете във нас, 
като духовен компас
към него ни насочва,
вярната пътека тайно ни посочва...
То седи затворено от срам,
в атеистичния си самотен храм,
на нашите забележки, задръжки,
но да се държи „мъжки“,
вече не иска и да знае
-лудо желае с теб да поиграе,
преди да залезе
златото в твоите коси,
копнее наяве да излезе,
изкушено, не може да устои
на веселите ти, безгрижни игри,
които правят ни по-истински и по-добри!