сряда, 26 октомври 2011 г.

Пророчество


Разкъсвана от истината многостранна,
продължавам, без да зная кой е пътят,
посоката е все измамна и коварна,
ако е сама, ако един е само лъчът...
Светът е пак събран и хората живеят:
плачат, страдат и се смеят,
мечтите пак горят-за свобода копнеят,
а големите проблеми са далечни и бледнеят,
пред ежедневните сполуки и беди.
Знанието по-изгубена ме прави от преди:
мъдростта вековна казва "всичко е наред",
а измамите в лъжливия ни свят,
говорят, че нищо не е вред,
щом строят се палати, а други нямат хляб,
и че революция огромна идва занапред,
че и богатия ще е засегнат и сиромаха клет.
Събирам в едно тези две страни
на една и съща монета-
миналото потвърждава, че няма злини,
че колелото се върти и на нашета планета...
Ако истината е физично равновесие,
като изчислено равноденствие:
след грабеж следва гърмеж, а после откат-
има ли пушка ще гръмне, без връщане назад.
Връща си го природата,
връщат си го и хората...
Отново вярвам, че всичко е наред,
справедлив и естествен е общия гнет,
щом бунтува се болно сърце,
обща и преливаща е енергията,
както е общо и синьото небе,
със земята дори делим си материята
и няма без смисъл родено дете.
Нищо не ще се изгуби,
всеки ще си плати за делата,
но светът не ще се погуби,
просто ще се променят нещата.
Ако досега е имало войни нагласени,
следващите няма да са предрешени,
ще са истински, силни, откровени,
родени от болка, от глад и от гняв-
не ще се манипулира последния преврат!
Ще са жив потоп и библейско пришествие,
реално човешко, природно бедствие...
И Бог ще стане човекът,
когато заживее с Природата в хармония,
това ще е второто Му идване,
с тази хегемония,
с това велико сливане!
Хората са тук, за да са щастливи,
равни, доволни и... живи!
Кой, иначе, би си играл
хилядолетия напразно
и би наливал от пълно в празно?

вторник, 11 октомври 2011 г.

Оставаме

Затвориха се светлите нощни улици,
прибрахме в килера и мокрите въдици...
С края на лятното небе,
откриваме изведнъж
колко бързо времето тече...
И някак изчезват дребните тревоги,
бързането смешно, правилата строги
и се надига само радостта,
че загледани във врабчетата,
в листата падащи, в колелетата,
оставаме в края на деня,
улисани в загрижеността,
наречена живот!

От днес до утре,
но толкова сладка-
събития събрани
в една малка тетрадка:
продуктите в чантата
и един детски въпрос,
новините в седем
и вечерята в поднос!
Материя или дух-
ежедневие-сън и заблуда,
топящо се, като зимен капчук,
отлитащо замечтано,
като пролетен пух...

Живеем, копнеем,
сякаш винаги ще има утре,
а часовникът спомени отмерва-
със стрелките неусетно напредва
и с всяка секунда утрето ни изтича,
като морски пясък в дланите ни...
А мигът ни е само частица,
слюнка от смях и кръв от раните ни,
топченце златно в нечия броеница.

Оставаме, има ни,
остават ни хората,
дъждът сваля грима ни,
злобата и умората,
счупва черните чадъри,
заличава стъпките на самота,
отмива белите кахъри,
и оголва.... любовта!

четвъртък, 6 октомври 2011 г.

Distance FaceLove

Любов ли е от фейсбука?
От чужбина снимки и на е-мейл адрес,
а някъде захвърлени в боклука
писмата смачкани лежат;
и редовете на български забравен,
и филмите настръхващи без звук...
Така светът е сега направен:
на чувства електронни – самоук.
Отидоха си срещите шаблонни-
под някоя липа, на някой мост...
Екран, и после пак екран-
любовта през камера ни гледа,
а щом се видим, само сваляме колан-
всичко вече казано е, в няколко реда
(и целувките даже сме изпратили,
и обичта на статус сме показали).
А мъката липсва, онази, от разстоянията,
забравените до болка лица, страданията,
ревността стаена от незнание
и чакането дълго, без колебание.
Стиховете красиви умират
в това интернет многодумие,
пеперудите в стомаха примират
с живото мечтано сладкодумие.
Днес среща пред входа в колата,
на кафе с приятели, у вас или у нас-
романтиката умира с тишината
и с есемес-а на всеки кръгъл час,
със скайпа, с джи ес ем-а, с интернета
(нет ни събира, нет ни дели)...
Няма общо желание на паднала комета,
нито пълно небе със звезди...

Само в стари филми можем да видим
(и някак непризнато да им завидим):
Тайно за ръка се държат,
мълчат, защото думите не стигат,
любовта да изразят...
Всяка реплика е камък, всяко докосване-стон,
пълни със страст са горите
където пращат си скрито..."емотикон" :)...
После с години в душите,
мигът ги тегли, както скитника-дом!!!
Не пеят вече липите,
пощите празни стоят,
от будките телефонни 
слушалките тягостно
надолу висят...
Ако ги вдигнеш,
ще ти разкажат
за любовта...