сряда, 9 май 2012 г.

Душата ми...

Душата ми в романтика се дави
и не иска, не желае да остави:
слънчеви блокове
и лъскави паважи,
звезди от дърветата полетели,
злато сипещо се като дъжд,
докато ръцете изнемощели
събират образ на любимия ми мъж...
Душата ми опива се, обезумяла,
от дъха на трева окосена
и някак бездиханно онемяла
слуша приказките на акация сломена.
Дали е радост закъсняла
към този безименен сезон,
или е песен заваляла,
издигнала илюзорен балон?
Не питам,
с лъчите случайни
към дъгата политам...
Истински е само цветния миг,
този, като лодка, във водите на протяжен стих...