Коледно привършване

Tази коледа времето
тръгнало е назад,
бърка сякаш посоката
вътрешният ни компас.
Старостта се оглежда в младост,
младостта се страхува от смъртта-
на финалната права на ерата
ценностите се обръщат
и е зловещо
как всяко малко нещо
по-силно блести,
как дори вяло чувство
разтапя скали-
усмивка и нежност
разбиват стени,
а сърцето ми от страх и ужас
по-силно тупти,
че не мога да хвана мига,
че докато притворя очи
и ще отлети...

Радостта ми е двойна-
има някаква пробойна
във времето-пространство:
по-бързо от всякога
губи или получава стойност
всяко познанство,
трайните неща стават нетрайни,
случайността - съдба,
прозират всички тайни,
изтънява повърхността.

Сякаш бързаме за някъде,
но не знаем за къде,
сърцата ни разкапани
за последно сбират светове...

Ръката изтръпва-
както снегът се топи,
изплъзват се неусетно,
недоловимо
тези коледни дни...,
като снежиника
прокапа
и в мокрия паваж се стопи
топлината и мрака
на огнище от свидни сълзи...

Вещица

Събирам бели миди
в пръсти от вода,
ръцете-раковини
галят тихичко брега.
Морето нежно ми говори:
била съм нейде там-
от другата страна
в широки обори,
в жита от злато
и трева от плам.
Копитата на коня ми
стопяват пръстта
и ринат я във знак на бунт-
никакви окови
не могат да ги приковат.
В кръвта ми огън, очите - тъмни звезди,
в тях се отразяват само мълнии
и непрогледни морски дълбини.
Навътре са обърнати
и след това навън-
сякаш от някъде върнати
случайно на лице стоят.

Небето празно - единствен покрив
за бездомните ми колене,
земята дом за самотата,
летяща с диви ветрове.
Любовници били са мои
всичките мъже,
а в безграничните ми покои
жените-чисти, бели богове
на узряла невиност
и думи от стонове.

Не съм живяла в къща
и вярна не съм била,
неверността ми присъща
вярност към всички била-
към всяко дърво или клонка,
към цялата моя земя.

Мълви за мен се носели,
вниманието мое
излишно просели:

-Душата-неземна земница,
ръцете с магии играят,
краката летят по жарава
и изгарят студената кал.

-"Залязваща зорница",
която с песен и тяло
можела да излекува, да разболее...
не всеки иска нощем да вилнее
с такава неродена жена...

Гласът ми - писък и зов -
духове призовава,
прогонвайки всяка илюзия,
всеки измислен бог,
с изобилие от вяра,
с жертвено разпятие
и върху вряща клада...

Нима не са достойни всичките,
горели на клада,
мои тайнствени сестри,
Иисус да се наричат птичките,
умрели за свобода и истина
и тях да тачим и мълвим...
в молитвите си и в разкая,
че грешни сме по презумпция,
защото не живеем в рая!?

Да те има

Да те има
ми стига,
за да се имам,
за да бъда.
Когато не те харесвам,
обиквам душата
и силата зад твойта слабост.
Когато те харесвам,
виждам слабостта зад силата
и пак обиквам душата.
Любовта е илюзия-
не искам това...
По добре вечна прелюдия
от приятелство към свобода
и обратно.

Ако някой ден,
пиедестал построя,
ще те изгубя
в мига, в който
на него те изкача...
Да очаквам
означава затвор-
да те има ми стига
и дава простор...

Дао 3

Протоворечие съм
и съгласие,
и точка, и многоточие:
в моето слепоочие
болят въпроси
и отговори-неотговори
кипят във вените ми,
минават през сърцето
и заминават,
и се връщат,
прегръщат,
разгръщат
мозъка,
разделен-събран
на малки бучици
съмнения и вери.

Стопяват се в думите
и се раждат в тях,
накрая умират
в тишина...

Многословие и безвучие
на устните ми стои
в колебание-изтезание
дали да проговори,
или да замълчи.

Вселена от цветове
и гледни точки
очите ми измъчва
и радва.
През нея проникват
и се губят в нищото,
откривайки всичко...

Ръцете докосват материя
и после забравят,
че са докосвали...
Дали галят или удрят-
силата е същата-
вездесъщата,
която ражда и убива
едновременно.

Удивлението-любопитсво
и смехът
са единствената ми константа,
защото търсят
без да намират
и намират,
когато не търсят...
Спонтанни,
вечни,
неподвластни
на ограничения
и мнения,
несъгласни гласни,
безотказни,
безутешни нарушения
във всеки чужд затворен свят,
вечни увлечения,
без майка и баща,
от никъде дошли
и наникъде - навсякъде
отиващи.

Моето "Уау"
е едновременно
"Здравей" и "Чао",
и "Обичам те" и свобода
за всяка възможност,
начало и край.

Това разделение,
без утежнение
и с много тежест
за приемане
ми разкрива вечността...

Рисуване

В цветовете на дъжда
смело ще се потопя,
страховете с гумичка изтривам
и обиквам слабостта!
Има ли рана в нея кълн расте
на цвете, преборило снегове!

Мигновеност и после тишина...
Смехове, които не стихват...
Щом във всяка молекула
диша любовта,
как да се откажа
от приключения и свобода?!
И с лошото искам да живея,
и да опитам горчивина,
с която да изтрезнея,
преди пак да се опияня!

Бих падала милиони пъти
в бездните да търся светлина,
дъната ще обичам като облаци,
по чиято пръст ще рисувам слънца...

Няма истина единствена
и самотна красота,
изкуственото пак е истинското,
истинското е лъжа.
И бих се лъгала, и бих те лъгала,
за да ни рисувам във вечно нови цветове,
но скуката не бих избрала
пред всички бури, ветрове...

Всеки ръб врата е,
всяко изпитание - живот,
душата ми умира неродена
от толкоз сбъдната любов!

Загуба

Златото на пламналата ръж
из пръстите изтече,
сега във тях събирам само дъжд
на копнежи безутешни.

Изгубен ли е онзи рай,
или сън дълбоко нейде е заспал-
хармония във мен ехтеше
и палеше зари...

Изгубих себе си,
не зная даже как,
когато точно се намерих.
Нима не е такава любовта:
изпаднала жена и затова прекрасна,
непостоянна в свойта тишина
и вечна в бурите нетрайни,
единствената свобода,
която убиваме с тайни.

...................

Светът е капещи листа и злато,
а аз с чадър летя.
Случайността ме среща
и неволно
хващам я с ръка...
Небето сякаш е прозрачно-
в облаците вплитат се звезди.
Капки ли валят или опашки
от техните разголени глави?
Косите ми поемат въздух
и с него падащи мечти.
И дишам вопли разпиляна нежност,
която сякаш даже дланите гори-
не, не мога да поема всичко,
което любовта ми подари.
Ще го раздам и като гладен просяк
ще скитам сита из града
и колкото и да събирам и раздавам обич,
по-преяла ще съм, но пак ще споделя
всяко влажно късче
случайност, трепети и зов.
Защото най-прекрасните неща нетрайни са-
най-свободна само любовта...
Тези истини, в които се затварях,
и слагаха пред мен стени,
сега разтварям в красотата
на нетрайните зари.
И човешките им злобни правила
в локви смело давя
с танцуващи крака.
Не може никой да затвори
дъжд листа и красота...,
затова душата ми не спори,
а споделя всичко с есента.

Начало

Моят път до вчера от еднакви стъпки беше отъпкан
и днеска казвам: "Благодаря, че тук съм, че бях, че си тръгвам... !"
Една врата много други отваря -
коридори, стаи, светове!
Днес вятъра посрещам смело
и с него много ветрове!
Несигурността ми дава вяра,
страхът вдига моите криле,
дори когато падам без пощада,
в мен неизменно ново небе расте!