Спомен

 

 Сядам с неприсъщо настървение
пак ме завладява това настроение...

Пътувам с влак

и всяка картина

е много позната.

Потропвам с крак

в нечуван близък такт.

Думите на певеца зная,

а са на език неговорен,

стигам с него до края-

смисълът за мен е отворен.

Цветовете се сменят с картините

-идва моя,

пръскат се в бодили къпините

от движението към завоя.

Показва се алено петно:

слънцето- вълшебно колело,

небето-обелен плод,

в потъващо потръпващо синьо,

готви се да ме направи роб

на земя от червено мастило.

Някога нацепените ми пети

скитали са по сухите тръни,

днес това „някога“ идва в мечти,

а предчувствието ми го разсъни.

Спира влакът на прашната гара,

в на зноя премрежен, в разгара.

Град обрисуван от фрезки:

сякаш средновековни изрезки

се пекат внушително,

а дяволи на кули

ги наблюдават мнително.

Пламък отвътре играе,

всичко е срещано, всичко се знае:

ето я кофата и онази сергия...

-бавна е строфата за тази магия!

Плодовете в устата сладко горчат,

ветровете в косата чертаят ми път...

Ето я къщата остаряла,

виждам я, останала същата,

в миналото вечно заспала...

Най-силно и мен ме влече

мястото обичала преди векове.

Като тази къща,

времето ме обгръща

и без да ме пита,

назад към корените ме връща.

Споменът, много силен,

ме връхлита, като дъжд обилен,

на топли и студени вълни,

нещо неразбрано ме мъчи и гори!

Улицата встрани с червения пясък,

играта на топка, детския крясък...

А пред мен врата между дувари,

ръката на дръжката трепери и пари:

какво ли се крие

зад прогнилата порта,

дали то ще изтрие

любопитството ми

и дискомфорта

необясним,

дали миналото и аз

ще се изясним?

Но ме свива страх

и отстъпвам

от скърцащия праг,

пристъпвам

и се обръщам назад.

Нямам сили

за спомените изгнили!

Но привързаност и обич несравнима

свързва ме със тази страна

във връзка неизбежна и ненакърнима.

Като птица ранима,

като странстваща жена,

намирам точно тук моя бряг

във този град, на този праг.