Спомен с полъх полита, подмята диво листа и въздишки, подскача детството ми с цветните книжки и като сплетени нишки събират преди и сега... Завръщат се мигове с избелели ликове... Няма време-само душа, винаги знаела своята съдба- бъднините си и че някога е била мъж, жена, молекула, вълна... Вятърът същият вероятно е бил и тук случайно сега се е отбил, при нея, при мен... Разхвърлян като път, с дъжд пременен, пътувал през векове и континенти, през всички мои места и моменти. Познавам го застанал насреща и му вярвам, когато ме подсеща за животи сънувани в пътища и гори непознати, за гласове нечувани в картини ясни и богати на хора събития, срещи, на красиви светлини и вещи... Отвъд, зад щастливото ми детство, чака ме миналото като наследство, свързва се в единно безвремие с вятъра в тихо безветрие... Нашепва, че ме зове път запечатан, с огън написан, на камък отпечатан, във велико Съзнание-знание, неизменно като преднамезнование. Разказва, че както всичко е част от едно, настоящето ми е само звено (едновременно, временно, необременно, стременно), от пътека влакно, на кораб платно. Вятърът постепенно отлита и старата романтика омита. Цветовете и отнема, но духа и не заменя, а новата къпе се в пъстрата вода на единствената вечна-Младостта. Събуждам се и слънцето пече, а всичко както е било, така си и тече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар