...

Само да ти кажа че понякога,
изпитвам тази самота-
навярно хората на Запада
не споделят никога дъжда...,
и слънцето, и силата на лапада,
избуял насред ръжта ...

Забързани да не изпуснем залъка,
затворени във четири стени,
богатството не пазим толкова,
колкото на бедността си жалките трохи...

Къде изчезнаха онези мигове,
в които грабехме звезди,
изпразвахме гърлата с викове,
а общи бяха мрачни висини....?!

Нима е толкоз трудно вече
приятелството да се задържи?
Какви са тези тънки сметки,
интереси и делби,
всяка дума мерим в епруветки-
от реакция спонтанна ни боли!
Какво ли пазим във долапа
на нашите души,
нима, което не раздаваме,
накрая няма да се развали?
Животът тъй го проиграваме:
да пазим нищото, което нямаме
и все да сме сами...