Пейзаж

Твърде са частични,
откъснати и себични
днешните стихи,
а кой пише за цялото,
питам?
Живите стрихи
цвят по цвят
не правят платно:
постеля не е листото,
песъчинка не посреща вълни,
бедно и за мен е перото,
за да нарисувам цели гори.
Но и едно дърво ми стига-
през дивните му клони
лъч дружелюбно да ми смига,
в щедрите му корони
врабче доволно да чурулика.
Високо, високо, високо-
планини, мравки, хора-
изпълнен с живот е простора
и диша равномерно с жадни гърди,
а докъдето ми доплува взора,
очите ми се пълнят с... души.
Всяко част е от цяло,
всяко цяло без част е само,
пред мен тече одеяло,
с шарки от родопско влакно.