Погребение

Изгубено във празни отчаяния,

едно дете копае гроб.

Нецелувано, потънало в ридания,

поставя цветен некролог.

Детството заравя шарено

и един буркан компот.

От хиляди вини надраскано,

лицето му гори,

стремежите си детски е надраснало,

душата волна му тежи.

Едно дете погребва себе си

и смелите мечти,

дързостта да следва пътя си,

да прави весело бели.

Колената обелени

скрива със лепенки,

стъпалата напукани

изтрива с пили.

Умира дивачката,

дето по дърветата се катери,

няма я вече хлапачката,

която пакостите си не мери.

Недоволни очаквания,

непостижими изисквания,

от чести оплаквания,

и разни подтискания,

сама си постави

и лудостта си красива

в зрялост скована удави.

Остър нож заби

в детското сърце,

алена буква залепи

дупката да събере.

За отговорности чужди

постоянно се гложди,

за нечии нужди

и притеснения тревожни:

кой ще се разсърди,

кой ще я отхвърли

и накрая, без да знае,

свободата си захвърли.

Погребва и рие с крак,

в гората тъмна,

в нощния сумрак,

лудетината с разпилените коси,

с погледа светещ с алчни искри,

онази, която, без да пита, ходи боса
и никога не се страхува, че е лоша.

Вълк в гората се прозява-

луната с прожектор го огрява.

Ето го, горд, виещ,

лош, сам и независим

но свързан, дирещ,

съвършен, магичен...

Изпита за първи път жал

детето към детето

изтри потната кал

от гроба в дерето.

Ръце протегна жадно към небето,

и после към...себе си!

Дъждът го сети за онези сълзи,

невинните, от страх,

душата му почна да се гневи...-

със счупени нокти гроба разкопах!