Оставаме

Затвориха се светлите нощни улици,
прибрахме в килера и мокрите въдици...
С края на лятното небе,
откриваме изведнъж
колко бързо времето тече...
И някак изчезват дребните тревоги,
бързането смешно, правилата строги
и се надига само радостта,
че загледани във врабчетата,
в листата падащи, в колелетата,
оставаме в края на деня,
улисани в загрижеността,
наречена живот!

От днес до утре,
но толкова сладка-
събития събрани
в една малка тетрадка:
продуктите в чантата
и един детски въпрос,
новините в седем
и вечерята в поднос!
Материя или дух-
ежедневие-сън и заблуда,
топящо се, като зимен капчук,
отлитащо замечтано,

като пролетен пух...

Живеем, копнеем,
сякаш винаги ще има утре,
а часовникът спомени отмерва-
със стрелките неусетно напредва
и с всяка секунда утрето ни изтича,
като морски пясък в дланите ни...
А мигът ни е само частица,
слюнка от смях и кръв от раните ни,
топченце златно в нечия броеница.

Оставаме, има ни,
остават ни хората,
дъждът сваля грима ни,
злобата и умората,
счупва черните чадъри,
заличава стъпките на самота,
отмива белите кахъри,
и оголва.... любовта!