Вещица

Събирам бели миди
в пръсти от вода,
ръцете-раковини
галят тихичко брега.
Морето нежно ми говори:
била съм нейде там-
от другата страна
в широки обори,
в жита от злато
и трева от плам.
Копитата на коня ми
стопяват пръстта
и ринат я във знак на бунт-
никакви окови
не могат да ги приковат.
В кръвта ми огън, очите - тъмни звезди,
в тях се отразяват само мълнии
и непрогледни морски дълбини.
Навътре са обърнати
и след това навън-
сякаш от някъде върнати
случайно на лице стоят.

Небето празно - единствен покрив
за бездомните ми колене,
земята дом за самотата,
летяща с диви ветрове.
Любовници били са мои
всичките мъже,
а в безграничните ми покои
жените-чисти, бели богове
на узряла невиност
и думи от стонове.

Не съм живяла в къща
и вярна не съм била,
неверността ми присъща
вярност към всички била-
към всяко дърво или клонка,
към цялата моя земя.

Мълви за мен се носели,
вниманието мое
излишно просели:

-Душата-неземна земница,
ръцете с магии играят,
краката летят по жарава
и изгарят студената кал.

-"Залязваща зорница",
която с песен и тяло
можела да излекува, да разболее...
не всеки иска нощем да вилнее
с такава неродена жена...

Гласът ми - писък и зов -
духове призовава,
прогонвайки всяка илюзия,
всеки измислен бог,
с изобилие от вяра,
с жертвено разпятие
и върху вряща клада...

Нима не са достойни всичките,
горели на клада,
мои тайнствени сестри,
Иисус да се наричат птичките,
умрели за свобода и истина
и тях да тачим и мълвим...
в молитвите си и в разкая,
че грешни сме по презумпция,
защото не живеем в рая!?