частици от мен се отделят,
някъде по пътя
идеите за мен, с мен се разделят.
Днес не съм, която бях
и като от чужда вселена
смее се предишния ми смях...
Младост ли беше,
или луда глава,
свобода непримирима,
или спонтанност на вълна?
И както някой,
седял до теб на чина,
така ми липсва този всякой,
макар и днес да вярвам,
че съм по-добра.
Това душевно разделение
буди странно съжаление,
носталгия и спомен за света,
през призмата на миналия поглед-
тъй чужд и странно мой:
сякаш нова съм от мъдростта,
от високо друг го виждам, намерила покой.
Прегръщам се с онази страст,
която пазим за умрелите неща.
Обич силна към оставеното АЗ
тая,
затова, без да се двуомя,
негрешките му прощавам,
и унесена от вятър нов в захлас,
забравям ГО ...и продължавам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар